Всеки първо е сигурен, че всичко, което блести е злато. Че изчезването на един досаден и болезнен симптом значи неговото излекуване. После разбираме, че не е така и започваме да се чудим..."makes me wonder..."
Ей така, както си пребиваваме сред живите, ние сме част от картината на енергийни движения, насам-натам, градене-рушене, те минават през нас, ние сме самите тези движение и т.н. Всяко нещо е по-малката част на нещо по-голямо от него и всяко нещо е по-голямата част от нещо, което е по-малко от него.
Човекът като една система е и някаква степен на завършеност, и някаква степен на непрекъснат процес на усъвършенствуване. Здравето на човека по същия ред на мисли е сбор на резултати на току-що приключили процеси на лечение и начало на нови такива, за да ни става все по-добре. За да ставаме все по-добри.
Лекуването е толкова разнообразно и многолико, както в България го наричат „многопрофилно“, колкото и всичко живо под небето. И все пак и тук се долавят два основни потока – към по-малката част и съм по-голямата част.
Само към отделния симптом, към отделния орган или система, само към физическото тяло, само към психиката, само към емоциите. Или към психика-емоции-тяло в цялост с начин на мислене, начин на действие, начин на чувствуване, тип случки в живота, тип боледуване, тип реагиране на стрес, тип чувствителност.
Както и да изживяваме живота си, все пак помъдряваме , но скоростта е различна. Колкото и да сме унищожили някои инстинкти за самосъхранение от някаква болест и да се хвърляме все към една и съща опасност като замъглени, все пак там в далечината стигаме до един миг на прояснение и дори само от изтощение накрая спираме с глупостите. И това е форма на помъдряване.
Така, че оптимизмът е реална посока на философствуване. Както и да се лекуваме, все има някаква промяна, все някога. Ако лекарството помага, тази промяна ще бъде толкова трайна и обхващаща такава порция от нашата цялост, колкото е енергийната интензивност на този лек. Ако лекарството не помага, самото страдание допринася за някои промени, защото какво е болестният симптом – това е темата на болен орган, която излиза напред и ни принуждава да го чуем. Темата на органите се определя от тяхната функция в тялото. И няма как да е друго, защото смисълът на нещо да го има, е каква работа върши то. Например, гинекологичната система боледува, когато отношенията с другия пол, отношенията с нашите родители и отношенията с нашите деца в буквален и в преносен смисъл – са проблемни. Може да страдам за детето си, може да страдам за плода на мои дългогодишни професионални усилия, мога да се терзая за майка си, но мога да го правя и в момент, когато очаквам подкрепа от някой, а не я получавам и във всички тези случай мога да имам като оплакване нередовен мензис.
Когато лекуваме по-малката част, по-голямата ще се подобри, но не толкова завинаги.
Когато лекуваме по-голямата част, ще излекуваме и по-малката в нея.
Когато лекуваме резултата, няма да разберем причината. И същите резултати ще рецидивират.
Когато лекуваме причината, резултатът сам изчезва, идват нови резултати, но те говорят, че нещото не ми е дразнител вече. Преодоляла съм обида, разочарование и подобни и те вече не са част от дневния ми режим, затова матката ми не намира за нужно да ме сигнализира. Матката ми вече не е арена на среща на енергиите на външната и моята среди.
Мога да изям една супена лъжица, мога да изям същото количество, но на чаени лъжички. Все ще се нахраня. Хиляди и милиони капки вода, събрани на едно място, образуват един извор.
Зависи аз какво искам – да гребя с шепи от извора или да пия от бутилка.
