НОЩТА НА ХОМЕОПАТА

                                         

                                 

И тази нощ няма да спя. Усещам си го. Очите ще лепнат и парят, а в главата ми ще плуват отпечатъци на мелодии, картини от последния гледан вечерта филм, изречения от днешните пациенти, рубрики.Ще се въртя от страна на страна и ще се чудя това типичен симптом  ли е за мен или съм го залепила от някой скорошен посетител, моя черта ли е или нечия. Мозъкът ми не успява да спре да работи, явно, че тези мисли са му в повече и не смогва да ги изхвърли от себе си. Ясно е, че не успявам да смеля и отстраня на безопасна дистанция дневните си преживявания. Дали все пак това не се дължи и на годините, които  неотстъпчиво ме тласкат напред по силата на своята природна философия. Че скоростта започва да се забавя след една определена възраст. Скоростта на смяна на състояния, на мисли, скоростта на освобождаване от нежелани гости в ума и в сърцето ми. А, не! Тази посока не е вярна! Мъдрост е спасителната дума! Мъдростта да видя във всяка промяна в тялото, в лицето си неумолимия, но разумен закон за добрия изход от всичко, че всичко е за добро.  Каквото и да преживявам, колкото и да заспивам трудно, това все ще доведе до нещо полезно, я ще ми дойде идея за лекарство,я ще се сетя за причината на нечие поведение, я ще се вдъхновя и ще напиша нещо , я ще проумея, че дори безсънието ми е част от живота ми, в която имам тишината да чуя себе си, нощем никой не звъни обикновено. Е,почти никой. Утре, като стана, веднага ще ида на планината, да се изморя, да се ускоря, тогава в 22 ч ще ми се преспи безпаметно и почти блажено.

Утре ли? Че то са само часове дотогава. Тази дума „утре“ човекът  я е измислил, за да се успокои, че вероятните тревоги на утрешния ден са безопасно далече и да се обнадежди, че има време,  да си вкара в представите идеята за рязко превключване от днес на утре, а такова нещо не съществува, часовете са винаги постепенни, последователни, никой час не изпреварва и не закъснява, това е само нашата способност или неспособност  да се движим в крак с този ритъм. Нима има друга толкова чудесна медицина, в която да се крие спасение за хората само въз основа на този факт, че човекът винаги закъснява или че е припрян, че времето му се струва бързо или бавно. За преобладаващия свят това са просто не много значещи черти на нечий характер. Единствено за хомеопата това е знак, че в човека нещо се е случило и той не може да следва естествения природен ред на часовете.

Освен това мъжът „Х“ щеше да идва май сутринта и аз трябва отново да прочета случая преди прегледа. А  бебето от завчера, сигурно ще ми звънят и днес, защото чудото, което очакват, се бави, хремата  още звъни в тревожните уши на майката и тези нейни уши никак не ме чуват, че астмата е изчезнала, няма я, и хремичката е добър гостенин. Тя иска да си легне и бебето да е тихо и здраво и да спят всички в тишината на здравето. Как да ги уверя, че и аз искам точно това. Как ще ме разберат, преди да е минал този свещен период на лечебната криза, тази щумотевица от симптоми, която за неподготвения ум звучи като гръм, а хората чакат ясното небе на безсимптомието, на изчезването на всички болки. И те са прави, всичко е странно и особено и различно с тази наша алтернативна хомеопатия! Трябва му на човек предварителна нагласа, за да приеме, че след гръмотевиците на лечебната криза следва отмиващ дъжд, който обещава  чист дом.

Бих си помечтала да владея така лечителското изкуство, че от вратата да разпознавам някой SRP симптом, да давам верното лекарство, хората да се оправят, аз да работя по 1-2 часа, после да се потапям в съвършено различната обстановка на музика, разходки, безгрижно приятелско бърборене, да планирам далечни пътешествия ..... Как бих искала да се прибирам вечер без тревожното усещане за недовършеност, когато след като затворя кабинета, си казвам, че първо ще проветря главата си с малко пазар, преди да отговоря на пропуснатите  обаждания от последните часове. Но веднага незнайно от кои небеса пред мен се спуска картината на човека, който е вперил поглед в телефона си и чака да му звънна. За него времето тече бавно. Истина е, че се нуждае от минутки само разговор, не повече, но за мен това са много пъти по няколко кратки минутки, аз съм една, търсещите ме са повече от един. Кой от всичките  хора, които ме търсят, са за мен, кои от тях са ми в повече, кой ще ми каже? Успешните случаи ли са за мен, защото съдбата ги е пратила към мен и те са получили облага от този факт. Или неуспешните, с които прекарваме години в търсене на симилимума, те само временно се облекчават, а аз почти трайно се напрягам да ги мисля, но те са хората, за които се сещам, когато на някой семинар чуя за лекарство. Неуспешните ми случаи са причината да изпитам прекрасното чувство на внезапното озарение ей така, както си вървя в ежедневието, както си чета книга, че например, ригидността на врата, стойката, гърба, на характера са резултат от страх от загуба на самоконтрол. Или че когато някой пациент повтаря колко е засегнато достойнството му, това в моите уши трябва да звучи, че се обижда лесно и че аз трябва да взема тази рубрика“Offended easily”. Колко е приятно, когато получавам такава помощ, като дълго търсен ключ, какво е само усещането за облекчение, че вратата се отваря и аз мога да разчитам на тази и тази рубрика и симилимумът е някъде наблизо.

Мислела съм често какво е изкушението за хомеопата. Това е ситуация подобна на следната: някой от ежедневието се провикне:Е, хомеопатията не е панацея! Да не искаш да кажеш, че с нея могат да се лекуват колагенози, тумори, всички тия нелечими за хората до сега болести? И тук е капанът!  Хомеопатът, като знае, че това не е истина, като е видял със собствените си очи как няма друга такава уникална и цялостна методика, която да свързва директните думи на пациента с конкретното физическо страдание, как причина (напр. болести от тревога за децата ми) и резултат ( тумор на яйчника) се комбинират в единствено по рода си съчетание, което се нарича тоталност и от което блика оздравяване, та хомеопатът се втурва да доказва обратното. Приятелю, ела да те лекувам, за да видиш! И се започват едни старателни, изчерпателни снемания на случаи, безконечни проследявания на безконечни списъци от симптоми. Обречена кауза. Все нещо се случва и доказателството не се състоява. А колко чести са успехите на начинаещите хомеопати с арника! Защо ли е така?

Защото хомеопатията е истинска, а истината не се нуждае от доказателства. Може ли някой да разубеди една майка с излекувано дете, че хомеопатията не е панацея, след като тя търси хомеопата за всичко! Търси го, когато е с температура, когато му никнат зъбите, когато тръгне на училище и не се справя с математиката, когато влиза в пуберитета и има проблеми с мензиса, когато има сърдечни терзания, когато расте и когато старее , преди да се роди и преди да умре всеки човек търси своя хомеопат!  За всеки момент и ситуация от живота си. тогава  Е ли това панацея?

 Всъщност неуспешните ми случаи работят за мен, за моето израстване, закаляват ме, дори когато ме разтреперят от възмущение, че са нагли на моменти в изискванията си да съм неизчерпваща се машина за предписания по всяко време на денонощието.  Аз, като търся негативните им черти като причина за болестите им, на практика провокирам лошото и в тях, и в мен, самата. Изравям го и то се засилва. А с промяната от лекарството аз трябва да провокирам доброто в тях. Да им го посоча като нужната посока и дестинация.  Няма аз да ги уча, излекувани те сами се учат какво е доброто в тях. Не е трудно да забележиш, че с изчезването на ревността, например, гушата се стопява. И повечето хора го откриват след хомеоптичното лечение. И започват да разбират, че любовта няма нищо общо с ревността. Че тялото реагира на всяка неправда, лъжа, илюзия, нехармонична мисъл, чувство и действие чрез болест. Болестта в нас е кривата гримаса на даден орган, чрез която тялото показва, че страда от глупостта ни: „ Тук ме притесняваш, човече!“

Аз принасям полза на хората чрез успешните си случаи, а неуспешните ми случаи принасят полза на мене, самата.

Нужна ми е още мъдрост да реша какъв да ми е критерият за работното ми време. Дали да сложа себе си на първо място, което значи, ще работя, докато се уморя, когато и да стане това, а който остане, ще остане за утре. Къде да насместя истинската граница? А, да! Границата е радостта. Лекотата в мен. Докато я имам и ме разсмиват поредните пациенти, ще работя, почна ли да въздишам, спирам!
Аз не мога да запълня хиатуса между болката и мига на приемане на хапчето. Този хиатус всеки човек сам си го запълва. Животът му го учи да го запълва. Учи го на кого да разчита – на лекаря ли, на Бог ли, на собствените си въпроси и отговори ли. И аз, самата, трябва да се уча да запълвам този хиатус – времето от моето предписание до първата реакция на лечебната криза, тази изпълнена с очакване празнина, която  има само два изхода: аплаузи или тревожност, че нищо не става, че още боли.

Дали все още искам аплаузи?  Толкова работя, че също толкова и греша. От всичко по много. Вече намирам за прекрасно, че греша, защото само следваща грешка изтрива мъчителните самоупреци след един провал. Като цяло движението върви напред, постлано с крайпътните камъни на грешките ми.

Така и не можах до сега да си обясня защо понякога и то нерядко не се получава мигновенен успех  точно при тези, които ми вярват, вероятно отговорът се крие в тяхната карма, но ми е жал. За смирените, търпеливите, кротките, които приемат всеки преглед с надежда и готовност за съдействие, които ме окуражават да не спирам, те са ми утешителите, тези хора с фини душевности, които се извиняват, че ме затрудняват. За тях ме боли, ще ми се да ги прегърна и да стане чудото да се излекуват. Да, обаче и те са дошли при мен за своето си хапче и затова по-добре да се откажа от прегръдките и да се концентрирам върху симптомите.

Отпускам се в леглото, мислите ми се оттичат в някакво друго пространство. Изведнаж чувам телефона ми да звъни. Стряскам се и изплувам от неясното дъно на дрямката. Ставам и вдигам телефона. Аха, „ХХ“ е започнала да ражда, има болки, няма разкритие, иска хомеопатия! Отговарям автоматично. Доброто последствие на годините! За мен е автоматично, но за отсрещния човек е уместно и това е по-важно. Нищо,че ми се мотае главата, тези очила като че ли са ми станали слаби! Включвам компютъра, реперторизирам. Лекарството е в кабинета ми. Паля колата. 2 часът е. Калиево време за бързи действия. Няма време за нощни безпокойствия, има време само за подаване на лекарството на тревожния бъдещ баща. На връщане се радвам, че съм сама на шосето, идеалните условия за начинаещ шофьор като мен. Вече се усмихвам. Забелязвам мира по улиците. Добре е измислен светът. Да има ритъм на нощ и ден, редуване на шум и тишина.  В асансьора предчувствувам, че този път сънят ще дойде без мисловни активности, затова се концентрирам от вратата върху леглото си. Казвам бърза молитва за родилката и я оставям на Този, Който определя часовете на ражданията по земята. Моята грижа беше до тук: отговарям на обаждането, правя предписанието, давам лекарството; отивам, помагам, връщам се; едно, две, три. Мога ли повече от това? Мога, разбира се. Мога да се чувам с тях всеки час, денонощно, както при жената „У“, мога да изнасям лекции за природните закони, за астрологията, за хомеопатията ей така, като част от прегледа, и мога също така да чуя, че те все пак решават да пият антибиотик. Защото ги е страх. Все пак има вече разкритие, но ще изберат секцио. Пак защото ги е страх.

Разбирам и това. Вече. Нищо обидно няма за мен. Не е обида да влагам жар, а този огън да остане в далечината. И човекът да мине по старата отъпкана пътека  на бързото облекчаване. Е, бързите неща са и кратковременни, но хората са две категории: едните живеят на малки парчета – сега да ми е добре, да не ме боли, а другите са обратно – предпочитам сега да не ми е добре, но бъдещето е много повече и по-дълго като количество време – нека тогава да ми е по-добре от сега. За тези, вторите, ще оставя в моя огън един-два живи въглена, да тлеят. За нов пламък между мен и тях. На общо огнище, наречено „да говорим на общ език“.

Сутринта на последната глътка кафе се обажда първият за деня глас:“Докторе, обаждам се само да пожелая един хубав ден, аз съм добре! Най-накрая открихме моето лекарство!“

А така! Тази мъж  беше от онези , трудните, за които аз трябваше да изживея няколко месеца, да прегледам някакъв брой хора, да узрея с няколко измерения и да капне готовия плод с име на хомеопатично лекарство.

Забравям го. За да не се самозабравя. Всеки се досеща Кой лекува. Такива като мен само прекарват по някоя нощ като моята.

Повдигам пердето,  денят настоява да влезе в стаята . Нека! Не съм уморена.